Нощта
Времето е сухо пропито от нежната мелодия на ранната вечер. Очите ми са натежали. Меките завивки ме галят нежно, обгърщайки всяка част от бледото ми същество. По тях преминават първите признаци на съня. В ушите ми звучи бавна, тиха музика. Мислите ми витаят и търсят необходени места. Сама съм.
Погледът ми се рее в средата на стаята. Видях го. Той стои там. Човек, не по-скоро някакво човкоподобно същество обгърнато от тъмни като нощщта на вън одежди. Бяла, мека светлина го облива, гали натежалото му тяло. Очите му са уморени, тъжни. Високата му фигура слаба и стройна стои неподвижна, горда. Не зная как се е озовал тук, нито от къде идва, нито кой е, но определено излъчва някакво гробищно спокойствие. Дългата му роба се свлича уморено на пода, където са се оформили тежки гънки. Макар черна качулка да закрива лицето му аз знам, че то е красиво и бяло. Очите му са черни като нощта. Устните малки и бледи.
Стаята е мрачна и замъглена. Палавите сенки си играят по сивите стени. Но неговата сянка не иска да играе с другите. Светлината, ах тази мраморна светлина около него… толкова е мека и нежна… Аз отпускам натежалата си глава и се унасям, не още няма да заспивам, само още миг да се насладя на това изящно същество, на този принц на нощта. Фигурата му се раздвижи. С бавни натежали крачки той се приближава към леглото ми. Не усещам страх. Белите чаршави лениво се къпят под меката светлина, която приижда заедно с него. Ръката му преминава през пространството и леко се спуска към унесеното и безжизнено тяло. В далечината се чу сподавен плач на дете. Нощта е тиха. През прозореца се виждат белите звезди и кашкаваленият лик на луната. Съществото седна на ръба на леглото. Едната му ръка нежно ме обгърна. Той ме повдигна към гърдите си. Сякаш злокобен смях раздра тишината. По заспиващото ми тяло преминаха студени, ледени тръпки. Той отметна черната си качулка. По раменете му се разля буйна, гарваново черна коса. Устните му се доближиха до горещият ми врат. Няжна целувка карат настръхналата от студа плът да се отпусне, но не става по-топло. Безпомощна главата ми се опъва назад. По светлата луна преминава малко черно облаче. Сякаш хиляди кърваво червени свещи огряха стаята. Червените им пламъце изгарят стените и прокуждат сивите сенки, а те с писък се разбягаха и се скриха зад лицето на жълтата луна. Тишината отново е разкъсана. Камбанен звън раздра околността. Огромен черен облак прегърна и скри в пазвата си луната. Отново е тихо. По кожата ми премина лека болка. Гореща алена струйка си проправи път към бялата ми дреха. Изтръпнах. Мъжът в черно бързо се отдалечава от леглото ми. По дрехата му се стичаше кръв. Сега той е жизнен и ален. Няма и следа от бледостта му. Луната се показа. Сенките се върнаха щастливи, за да си поиграят. Аз отпуснала уморената си глава на меката копринена възглавак заспах в неспокоен сън… суринта нахлу мразовита и заслепителна в моята стая. Слънчевите лъчи дразнеха кожата ми повече от всякога. Положих огромни усилия да накарам тежкото ми тяло да се отлепи от леглото. Цял ден работих трудно и мъчително, а мислите ми витаеха някъде там в неизвестното. И ето нощта отново се изправи с мекият си силует пред моят прозорец. Всичко се повтри… повтори се и на следващата вечер, и на следващата така в продължение на няколоко тежки нощти. И тази вечер той отново се появи, по-красив от всякога, мраморно бялата светлина се бе променила в червена, очите му по-блестящи и живи, кожата му по-румена и свежа, в черните като катран коси има живот повече от която и да е вечер. Той се доближи сякаш танцувайки до мен. Докосна студената ми ръка, отпусната и бяла. Погали ме тръпките се разпрепускаха по всяка една част от студеното ми тяло. Целуна ме. Свежите му устни ме изгориха. Тялото ми олекна. Принца на нощта меко ме прегурна и ме поведе на някъде, на далеч в пазвата на нощта, мрака ни взе сякаш отдаван бе чакал момента, в които ще се отдадем на неговата мекота.
На сутринта близки и приятели се бяха събрали и плачеха около студеното ми тяло… То изглежда безжизнено, студено, замръзнало, безчувствено… Погребаха го, но те не знаят…. те просто не знаят…..
Нощ е. Бяла мраморно бяла светлина ме обгръща. Свила съм се в дълга черна пелерина, която пада тежко на пода. Не едно легло лежи момче, с прекрасни, но изморени очи. Клапките му са натежали за сън. Палави сенки си играят по стените….
Погледът ми се рее в средата на стаята. Видях го. Той стои там. Човек, не по-скоро някакво човкоподобно същество обгърнато от тъмни като нощщта на вън одежди. Бяла, мека светлина го облива, гали натежалото му тяло. Очите му са уморени, тъжни. Високата му фигура слаба и стройна стои неподвижна, горда. Не зная как се е озовал тук, нито от къде идва, нито кой е, но определено излъчва някакво гробищно спокойствие. Дългата му роба се свлича уморено на пода, където са се оформили тежки гънки. Макар черна качулка да закрива лицето му аз знам, че то е красиво и бяло. Очите му са черни като нощта. Устните малки и бледи.
Стаята е мрачна и замъглена. Палавите сенки си играят по сивите стени. Но неговата сянка не иска да играе с другите. Светлината, ах тази мраморна светлина около него… толкова е мека и нежна… Аз отпускам натежалата си глава и се унасям, не още няма да заспивам, само още миг да се насладя на това изящно същество, на този принц на нощта. Фигурата му се раздвижи. С бавни натежали крачки той се приближава към леглото ми. Не усещам страх. Белите чаршави лениво се къпят под меката светлина, която приижда заедно с него. Ръката му преминава през пространството и леко се спуска към унесеното и безжизнено тяло. В далечината се чу сподавен плач на дете. Нощта е тиха. През прозореца се виждат белите звезди и кашкаваленият лик на луната. Съществото седна на ръба на леглото. Едната му ръка нежно ме обгърна. Той ме повдигна към гърдите си. Сякаш злокобен смях раздра тишината. По заспиващото ми тяло преминаха студени, ледени тръпки. Той отметна черната си качулка. По раменете му се разля буйна, гарваново черна коса. Устните му се доближиха до горещият ми врат. Няжна целувка карат настръхналата от студа плът да се отпусне, но не става по-топло. Безпомощна главата ми се опъва назад. По светлата луна преминава малко черно облаче. Сякаш хиляди кърваво червени свещи огряха стаята. Червените им пламъце изгарят стените и прокуждат сивите сенки, а те с писък се разбягаха и се скриха зад лицето на жълтата луна. Тишината отново е разкъсана. Камбанен звън раздра околността. Огромен черен облак прегърна и скри в пазвата си луната. Отново е тихо. По кожата ми премина лека болка. Гореща алена струйка си проправи път към бялата ми дреха. Изтръпнах. Мъжът в черно бързо се отдалечава от леглото ми. По дрехата му се стичаше кръв. Сега той е жизнен и ален. Няма и следа от бледостта му. Луната се показа. Сенките се върнаха щастливи, за да си поиграят. Аз отпуснала уморената си глава на меката копринена възглавак заспах в неспокоен сън… суринта нахлу мразовита и заслепителна в моята стая. Слънчевите лъчи дразнеха кожата ми повече от всякога. Положих огромни усилия да накарам тежкото ми тяло да се отлепи от леглото. Цял ден работих трудно и мъчително, а мислите ми витаеха някъде там в неизвестното. И ето нощта отново се изправи с мекият си силует пред моят прозорец. Всичко се повтри… повтори се и на следващата вечер, и на следващата така в продължение на няколоко тежки нощти. И тази вечер той отново се появи, по-красив от всякога, мраморно бялата светлина се бе променила в червена, очите му по-блестящи и живи, кожата му по-румена и свежа, в черните като катран коси има живот повече от която и да е вечер. Той се доближи сякаш танцувайки до мен. Докосна студената ми ръка, отпусната и бяла. Погали ме тръпките се разпрепускаха по всяка една част от студеното ми тяло. Целуна ме. Свежите му устни ме изгориха. Тялото ми олекна. Принца на нощта меко ме прегурна и ме поведе на някъде, на далеч в пазвата на нощта, мрака ни взе сякаш отдаван бе чакал момента, в които ще се отдадем на неговата мекота.
На сутринта близки и приятели се бяха събрали и плачеха около студеното ми тяло… То изглежда безжизнено, студено, замръзнало, безчувствено… Погребаха го, но те не знаят…. те просто не знаят…..
Нощ е. Бяла мраморно бяла светлина ме обгръща. Свила съм се в дълга черна пелерина, която пада тежко на пода. Не едно легло лежи момче, с прекрасни, но изморени очи. Клапките му са натежали за сън. Палави сенки си играят по стените….
Нина Керемедчиева - БоляркаСофия 2001г.
Filed under: Без категория, проза | С прикачен етикет: вампири, нощ, проза, разкази
